Очаквах този момент от дълго време,молех се да се случи.Някой ме пази-Господ,Ангел Хранител,Съдбата,Кармата,Вселенският разум,Добротата.Благодарна съм!Страдах много дълго,за да заслужа нещо по-добро.Доказах себе си,победих несигурността си,повярвах отново в интуицията си.От сега нататък ще трябва повече да се пазя;хората се страхуват от мен много често,други пък се възползват от наивността ми.Горко им на тия,които са ме наранявали,аз няма да им го върна.Чувствам се свободна и сигурна,силна и вярвам в себе си,защото няма кой да ме потиска,да ме влачи назад,да ме депресира.Дано никога вече не губя тази си същност,отдавна страдах за нея и исках да си я върна.Борих се и победих.Без значение кой какво мисли,аз се справих сама с тази пречка.Не е обяснение пред света,а самооценка пред себе си,нямам против да послужи на някой,който е в бившето ми положение,дано помогна.
P.S. Les gens bien sentent une petite partie de ce que Jesus a senti et puis c`est toujours la Bonté qui vainc;The goodness always wins,even when it suffered so longtime.
P.S.2. Ето нещо,което може да стресне дори атеиста.Не съм няк`ва луда кукувица,която върви с Библия в ръка и проповядва насам-натам като сектант;случайно попаднах на тази и други историйки,но открих много истина в тях.Не е зле да се замисляме по-често:
”Последвай ме и нека отидем на Моавитските поля, за да видим страшното, което се случи там. Трима царе – Самарийският Иорам, Иудейският Иоасаф и царят Едомски, като се съединиха помежду си, с многочислени войски победиха Моавитския цар. Внезапно нахлуха те в неговата страна и навсякъде разнесоха смърт и гибел, опустошение и трепет. Засипаха всички извори, изсякоха всички дървета, стъпкаха тревата, опожариха селата, изклаха жителите им, тържествено напреднаха и накрая обсадиха от всички страни царя в столнината му. Притиснат от врагове отвън, отвътре пък – от недостиг на продоволствия, той всеки час се подлагаше на опасността да загуби царството, свободата и живота си. И какво да стори? Виждайки, че повече не може да се надява на човешка сила, той прибягна към силата на слънцето, което почиташе като Бог. За да спаси своя народ и да запази царството, той, по съвета на придворните си мъдреци, реши да пожертвува своя собствен първороден син, когото бе отредил за наследник на царството си. И ето, водейки го за ръка, като овца на заколение, пред погледа на своите поданици, които с велик плач го следваха, и на враговете си, които също го гледаха с велико изумление, той се възкачи на крепостната стена, като в едната си ръка държеше нож, а в другата – своя син. О, слънце! – тъй, струва ми се, възкликна той – не се омрачавай, задето сега ще видиш зрелище, каквото ти още никога не си виждало на земята. Гледай и по-ярко свети, за да видят това и мойте врагове! Аз не мога да ти принеса всесъжение по-драгоценно от собствения си син, моя първенец, наследника на моето царство. На това ме принуди омразата, която враговете ми хранят към мене, и любовта ми към моя народ. Приеми тая невинна царска кръв, приеми я от моите ръце и прати ми твоята сила, за да отмъстя на враговете и спася народа. Сине мой, приеми смърт от ръцете на собствения си баща и вярвай, че днес ние двама ставаме едно всесъжение и една жертва: ти – заклан от ръката ми, аз пък – пронизан от мъка. Необходимостта, неумолимата необходимост днес те влече на безвременна смърт, а мен – на жестоко синеубийство. Тая твоя смърт е живот и свобода за моя народ, охрана и чест за моето царство. Царе, сключили помежду си съюз против мен, самаряни и израилтяни, повели против мен несправедлива война, погледнете какъв е вашият враг! Погледнете, ако имам достатъчно решимост да заколя своя собствен син, то ще имам и достатъчно гняв да отмъстя на враговете за сина си. Този нож, който мога да наквася в кръвта на сина си, ще съумея да намокря и с кръвта на враговете си. Слънце, приеми сина и чуй бащата! – С такива думи той протегнал ръка, втъкнал ножа в гърлото на сина си и го принесъл в жертва за общото спасение. Враговете видели отдалеч тая страшна гледка, разкаяли се за стореното, с огромна забързаност снели обсадата и тозчас побягнали. “И той взе първородния си син, комуто се падаше да царува вместо него, и го принесе всесъжение върху стената. Това причини голямо разкаяние у израилтяните, и те се оттеглиха от него и се върнаха в земята си” (IV Царств. 3:27, по слав. текст). Защо ли бягат тези трима царе? Какво трябваше да сторят? Представете си, моля ви, състоянието на този нещастен баща и цар. Кой го притисна тъй, че го принуди да принесе в жертва собствения си син? – Тези трима царе, които подигнаха несправедлива война и го доведоха до такова състояние, че го заплашваше опасността да изгуби своя престол. И ето, ако военната сполука се обърнеше в негова полза, ако той излезеше към тях на битка, победеше ги и ги обърнеше в бягство, ако ги пленеше в ръцете си, питам ви, какво би сторил с тях огорченият тъй дълбоко баща? Колкото велика бе неговата скръб, когато със собствените си ръце убиваше своя син, толкова велик би бил и гневът му в отмъщение за смъртта на сина му. Гневът би увеличил силата му; той би ги нападнал като измъчен от преследване лъв, ненаситно би пил кръвта им. Що за гняв, що за гняв! Човек, не пожалил сина си, би ли взел да жали враговете си? Помислете мъничко. Добре сториха тези трима царе, че побягнаха от него, понеже те побягнаха от безпределния му праведен гняв.
От примера с моавитския цар да се върнем към нашия предмет. Предвечният Бог Отец на хълма Голгота принесе в жертва въплътилия се Свой единороден Син, увенчан с трънен венец, прикован на кръста, цял в рани, цял в кръв, сред двама разбойника, като престъпник. Страшно и ужасно зрелище! От тази гледка слънцето замръкнало, земята се разцепила, разкъсала се завесата и гробовете се отворили. Кой Го застави да стори това? Нашите грехове. Ето сега, не заличавай греховете си с покаяние в тоя живот, застани с греховете си пред Лицето на тоя Бог Отец, за да приемеш съд при Второто пришествие. Там ще присъствува и Самият Негов единороден Син, с още незарастнали рани; там ще бъде и дървото на кръста, върху което Той бе разпнат. И тъй, от една страна Той ще вижда Своя възлюбен Син, Когото закла, а от другата – твоите грехове, подтикнали Го към това заколение. Нима ти се надяваш, че Той ще ти окаже някаква милост? Неблагодарнико, ще ти рече, животът на Моя Син е по-драгоценен от всички животи на Ангелите и човеците, взети заедно – а Аз предадох тоя живот на смъртта. Кръвта на Моя Син е по-скъпа от всички райски бисери – а Аз всичката я излях на земята. Моята любов към Сина е по-гореща от всичкия плам, горящ в сърцата на серафимите – а Аз я турих настрана. Нищо нямах при Мене тъй скъпо, ценно и обично, като Моя Син – а Го принесох в жертва. Мигар и това не ти даде да разбереш каква омраза храня към греха? И ти с греховете си Ми се явяваш пред очите? Ти ме подтикна да убия Сина Си заради твоите грехове. Сега Моят Син ме подтиква да те съдя заради Неговата смърт. Неговата кръв, рани и страдания въпият против тебе за отмъщение. Аз съм Съдия, Аз съм Отец. Като Съдия – съдя те според Моята правда. Като Отец – осъждам те на смърт за смъртта на Моя Син. Грешниче, ти чакаш милост от такъв Съдия и Отец? Не, не, нещастни! Помисли, ако “и собствения Си Син не пощади,” както казва Павел (Рим. 8:32), той не ще пожали и теб, Своя враг. Помисли – та нали Неговата правда съди твоя грях и в същото време Неговата любов ти отмъщава за смъртта на Неговия Син. По такъв начин, против тебе се борят правдата и любовта Божия и над тебе едновременно се извършва съд и отмъщение. Измери любовта, която Той храни към Сина Си – тя е безпределна! Измери Неговата омраза към греха, която Го принуди да принесе в жертва тъй възлюбения Син – тя е безпределна! Прецени по такава една любов и омраза, с какъв гняв ще те съди Той – и той е безпределен: гняв без милост, само чист гняв! Кой може да удържи тоя гняв? Кой може да го понесе? С трепет говоря за това; ужасявам се и ме напускат сила и слово, повече не мога да говоря. Дайте ми малко да се опомня от ужаса, обхванал душата ми! О, грешна душа! О, бъдещ съд! “(из писания на Свети Илия Минятий)
(шегувам се).Проблемът на учителя ми се оказа това,че той наистина е от ония луди гении,а аз успях да налучкам слабите му места и да играя с това състояние,като ту влизах,ту излизах от него.Признавам имаше момент,в който за няма 2 месеца свалих около 10кг(бързо ги възвърнах) и в който посетих психятър.Не можеха да ми помогнат,защото аз знаех кога да го използвам и кога-не.(Верно понякога изкуквам!)После трябваше да играя още няколко роли и това наистина беше трудно.Аз надминах учителя си и той като че ли ми завидя,дай Боже да ми се е зарадвал…За мен той остава най-големият манипулатор,лъжец,може би нещастник и луд,но ме научи на много и въпреки трудностите,да не кажа ужасите,през които трябваше да мина,поумнях и отново успях! :}Той не разбираше какво става,макар да се преструваше,че държи нещата под контрол.Когато си наред с разума си,съвестта и душевността ти са чисти,лесно можеш да проникнеш в чуждите,да посееш или отсеяш това,което ти е необходимо без да се налага да стигаш до крайности,които вредят най-вече на твоя “Аз”.Това е едно от предимствата ми,които откриха още едно блестящо стъпало(Дано за всекиго има по много :}).Учителят ми продължи да ми говори с насмешка и да ме подценява,да се опитва да упражнява контрол и да се гаври(имаше доста асистенти),ама аджеба как да успее да стигне това,до което се стреми като сам не знае какво цели и като дори да е знаел,просто явно не му е било писано?! 
