Писала съм някакви странни мои си неща,явно съм била в депресия,била съм обичана или съм разбрала,че не обичам,знам ли.Земете прочетете,добре съм писала през…месеци 10-ти и 11-ти на 2004г.Да можех да пиша и ся…нямам муза ;}
И има хиляди лица,вървя и скитам се в нощта.Унила,тъжна,уморена,от себе си отново отегчена.И търся,търся истината,нужна ми,за да осъзная случващото се наоколо ми…Но и тук няма нищо.Вървях на север,сега на юг.Завои,устреми,реки,поля,а аз съм все сама.Вървя и губя пътя,надеждата умира в мен.Всичко се превръща в тъжен спомен.Угасва пламъкът на нежността,за сетен път плаче любовта от скръб.И хилядите същества в кошмара ми ме плашат пак;събуждам се-само мрак.Душата,някога пламтяща,сега пропада в пропаст страшна.Мразя се…Нима това е краят?Умирам,знай!В мен няма капка живост,убих от страх и свойта смелост.Умри,сърце,умри!Проклет да си свят студен,задето тъй се подигра със мен!Защо обичта ми ти затри,защо остави ме да страдам,ти кажи ?!И има хиляди лица,вървя и скитам се в нощта.Унила,тъжна,уморена,от себе си отново отекчена…
Отново загубена в необятнастта на своите мечти,тя трепетно очакваше сбъдването им.Очите й играеха от неописуемо вълнение,изпълващо я с радост.Тялото й изтръпваше при всеки негов допир.Нещо в нежността на докосванията му я караше да затаява дъх всеки следващ път…Копнежите й летяха волни като птици,лееха се като бистри води,шумяха като вятъра,така силен и в същото време мек…мислите й…Те я убиваха с трепета на чувствата,които искаха да напуснат килиите си.Затворени тъй дълго време,сега можеха да вкусят свободата!Нима тя не се вълнуваше от любовта му?Нима не беше луда по него?!Цялото й същество беснееше от това чувство.Всичко в нея танцуваше,бушуваше,но само там,вътре в нея…А той просто я обичаше и сега се опитваше да я обладае,тя склони да се впусне трепетна и красива в тази емоция…
Красив млад мъж стоеше на брега на една река и се взираше в хоризонта.Слънцето залязваше…Той се почувства самотен: около него нямаше други живи същества,само реката…Великият творец още твореше и беше зает,не забелязваше самотата на сина си Екир.Изведнъж обаче Екир се сепна.Обърна поглед към гората,там съзря момиче.Облечена в красиви сребристи одежди,тя сякаш истински сияеше.Екир се приближи до нея.Очите й говореха,усмихваше се.Тя го хвана за ръка и го поведе към небесата.Като изневиделица пред тях се появи нов свят,Екир усещаше само нежността на девойката,не виждаше нищо и никого,само очите й,само сиянието й.Заслепен от блясъка,той се отпусна и падна върху един облак.Почувства мекота,а Палея му запя.Тя го съблече,легна до него и започна да го гали.Никога Екир не беше изпитвал нещо подобно.Никога преди това не беше виждал създание като Палея,което да му дава подобна наслада.Красотата на момичето витаеше наоколо,нежността на докосванията и играта на погледа й,примесени с невероятното желание за нещо незнайно,но жадувано,го изпълваха с невероятна енергия.Нещо в него се бунтуваше,но му харесваше,усмихваше се…Палея спря:”Знаеш ли какво изпита?”Екир стоеше като зашеметен:”Не,но имам желанието да те погълна и да те накам да влезеш в мен,сякаш си част от мен…”Палея се усмихна,а той я целуна.”Бог ме накара да създам любовта и страстта между мъжа и жената,за да им е по-лесно да побеждават злото,но ти не ще проумееш това лесно,ела в обятията ми и ще разбереш…” и той коленичи пред нея и допря глава до корема й…целуваше я…
Не трябва да се виня,а да се поуча от бездействието си,от което по-скоро зависех,а не,което сама си налагах…Също така се радвам,че преоткрих себе си и нещата,които ме карат да се чувставм пълноценна и жива.Трябва да престана с егоцентризма и да дам шанс на другите-едни надцених,други подцених…а всъщност забравих,че не съм Господ и не трябва аз да съдя…Обещавам си,че ще бъда по-добра и ще се боря с всички сили за това,което искам,както до сега,но дори с малко повече усърдия.Нека новият ми живот започне с нещо добро и красиво! 
