Archive for septembre, 2007

Приятели

Колко странна е тази дума и колко рядко я употребяваме като определение за хората до себе си.Признавам,че нямам много приятели.Скъпи са ми и ми се броят на пръстите на ръцете.

В живота си досега съм допуснала много хора.Не всички са били искрени с мен,но аз съм добър ценител на човешки души (колко пси звучи) и лесно се влюбвам-онова другото влюбване,което се възхищава не само на външността,но и на личните качества,онова влюбване,което е някак крехко,но с времето се засилва и заздравява,онова влюбване,което дарява сигурност,емоции,лишава от самота.

Исках да назовя поименно,но е по-добре да си остане едно такова обяснение в любов,едно отворено обяснение и за тези,които ще срещам  в бъдеще.Вярвам в това и съм положително настроена към новото,въпреки в предния текст на френски да показвам обратното.Моментна слабост,какво да се прави.

Мога да бъда незаменим приятел,макар да имам особен характер.Тези,които са го разбрали затова съм им благодарна и съм им вярна.Няма значение дали съм в Пловдив,София,Париж или Новочеркаск,аз съм си аз,а вие сте мои приятели.

Страхувам се,че понякога разстоянието и времето се оказват по-силни и убиват тръпката,но и съм решила да не съжалявам за нищо,нещо,което ви съветвам да правите,тъй като вярвам в истинската обич,онази между майка и дете,между мъж и жена,между две жени,а ако една такава приятелка обич е искрена и наистина толкова силна,дори вековете и преражданията не я убиват.И съществуват такива емоции,както има факти за прераждания на душите на групи…(пак от моите щуротии,но в това се крие и детската надежда за добро,борба срещу онзи страх от нищотото след смъртта и т.н.) 🙂

Желая цялото щастие на Земята на всички,които обичам,роднини,приятели,познати.Искрено и пак с усмивка.Имам още много да се уча и не зная дали като ме поочука животът,ще съм същатата оптимистка,мечтателка и наивница,но ще се боря за постигане на целите и срещу това,което ми вреди…Успех и на вас!

P.S. Зная,че ме четете,макар някои от вас да не пускат коментари,не е нужно и сега да го правите,нали на живо си казваме това-онова 🙂

Publicités

folle

je suis folle de toi,ma vie,de cette impression que tu m’as donnée comme cadeau,impression de silence et solitude  desquels  j’ai peur,oui,de toi,de tout ce que je ne connais pas,tout ce qu’est nouveau,car je ne trouve pas l’amour près de moi;je ne trouve aucune certitude;je me sens seule et abandonée!

Проклятието на женския род :)

И пак се сблъскваш с това чувство.Тази буйна емоция,която обладава духа ти и не те оставя спокойна.

Всеки неин жест,всяка дума,поглед след поглед и вече трепериш,спри се,ще полудееш.А тя!Как може да е толкова искрена и сияйна!И тия блестящи очи и тая перлена усмивка,колко е щастлива само!Колко е красива,когато прави така,когато се раздава така!Нещастница!Заблудена е…Глупава и наивна!Пък и не е кой знае какво…Има пъпка на носа;не си е сресала косата;без грим не е толкова хубава;има криви крака;хах,смее се истерично…и т.н,и т.н…………Не е като мен!…

И така всеки път…,с всяка жена,изпречила се на пътя ти.Било то по-красива или по-умна;Те са нищо в сравнение с теб,нали?!И докъде стигна,като ги омаловажи толкова пъти??!Не пребори емоцията,долното чувство май само се засили и облада иначе чистата душа.

О,низост,о,завист,о,жени!

me

Скитах се и те търсих,но не те открих.
Исках да те почувствам,губейки се в обятията й.
Копнеех да те видя в блясъка на очите й.
Жадувах да пия от нежността ти,целувайки устните й.
Загубих се някъде там,в нея…
Не те открих…
Поисках да изпитам тръпката,която имах към теб.
Закопнях за момента,в който ме направи щастлив.
Зажадувах магията на думите ти.
Загубих се някъде там,в желанията си…
Но ги осъществих…
Открих те!…
…-в нея

Едно момиче стоеше в стаята си,пред голямото огледало и се взираше в него.Плашеше се от това,което виждаше,плачеше и питаше: »Защо? »

Стоя пред голямото огледало в стаята ми и си спомням това-онова…Тогава имах видение,което сега е реалност:…Аз съм всичко,от което съм се страхувала.Развитието…не само на физиката и ума,но и на събитията в живота ми…някъде в подсъзнанието си,аз съм ги складирала,за да не им попреча да се случат.Въпросът е « Защо? ».

Тя ме гледаше и плачеше.Питаше защо трябва да се разделим,защо ще замина надалече и ще я оставя сама в този пуст град,изпълнен със спомени и мъка.Усмихвах се и със сълзи на очи й обещавах,че ще е щастлива и че никога няма да е сама.

Тя се отдели от мен.Подсъзнателно или напълно трезво,тя започна да се отчуждава…Аз останах сам,вече не я търсех,исках да ме забрави,да не страда по мен.След това заминах…без да я видя…Чух,че е открила друг,че е щастлива и не е сама.

Бях спазил обещанието си.